Изпитът

Високите кули на централната сграда на Академията пореха сивите плътни облаци, покрили небето на Холанар. Знамена бяха окачени по фасадата и закриваха големите прозорци. Тържествена музика се носеше из цялата територия на училището. Уроците бяха отменени и дворът беше пълен с хора. На малка сцена пред входа се беше строил персоналът на Академията на чело с директора. Всички бяха облечени с церемониалните си тоги и се усмихваха приветливо.

Учениците, които щяха да вземат участие в годишния изпит, бяха събрани по-близо до сцената. За останалите имаше построени трибуни, отделени от центъра на двора с дървена ограда. Оттам махаха приятелите и роднините на участниците. Викаха и размахваха ръце, изпращаха въздушни целувки. Рей и Инари бяха дошли малко по-късно от останалите и сега стояха прави почти до трибуните и не можеха да видят какво става на сцената. До тях пискаше някакво момиче на петнайсетина години, което възторжено подкрепяше приятеля си и с крясъците си: „Обичам теееее!” вече започваше да дразни всички наоколо.

Изведнъж оркестърът престана да свири. Останаха да се чуват само виковете на ентусиастите от трибуните, които скоро престанаха. Щом тишината се възцари в двора, директорът на Академията излезе пред другите, извади изпод тогата си няколко листа и започна да говори силно и ясно, така че да го чуят всички, а не само събралите се около него. Той беше солиден мъж, прехвърлил петдесетте, късо подстриган и без брада, така модерна сред магьосниците. Преди години беше завършил същото това учебно заведение и всеки път, когато обявяваше началото на изпита, чувстваше известна носталгия към времето, когато стоеше като подплашен заек в двора и за пръв път се изправяше срещу опасностите на истинската битка.

- Добре дошли, ученици, колеги, скъпи гости. – гласът му беше ясен и силен, вдъхващ страхопочитание и едновременно успокояващ. – Днес ще се проведе 3126-тият изпит от основаването на Академията за обучение на воини в Холанар. Благодаря на всички за присъствието и за търпението. Поради лошото време речта ми няма да бъде много дълга. Искам да ви кажа, че този изпит е първата важна стъпка в живота на воина, първото истинско изпитание, в което няма да получи помощ от своя преподавател, когато се нарани или животът му бъде изложен на риск. Затова внимавайте. Отсега нататък сте сами и може да разчитате само на себе си и съотборниците си. През годините много воини са се проваляли. Не ви пожелавам да претърпите поражение. Записалите се за участие в изпита днес са над 50. Никога досега не сме имали толкова много желаещи. За пръв път изпитът ще се проведе в такъв мащаб и затова ще се наложи да излезем извън пределите на Академията, дори извън града, за да не застрашаваме и притесняваме обикновените граждани.

Как ще се проведе той: Първо в голямата зала ще има писмена част. След края й ще отпаднат тези, които не са могли да отговорят на половината и повече от половината въпроси. За останалите предстои практическа част, която ще се проведе по групи в горите на Холанар. В зависимост от това колко души останат след първия етап ще се разпределят отбори от по трима или четирима. Тази година задачата ви ще бъде свързана с лов на демони. Подробности ще получите от колегите. Пожелавам ви успех, бъдещи войни на Сантиния!

Сцената се разклати. Официалните лица бързо се отдръпнаха в краищата й, когато тя се разтвори и двете й части откриха входа на сградата. Той беше украсен с цветя и зелени клонки, които тепърва започваха да израстват след големите студове на Рей[1]. Инари беше твърде нервна, за да обърне внимание на специалните приготовления, с които бяха превърнали Академията в истински дворец. Тя мина под арката, заедно с всички останали и следвайки тълпата стигна до главната зала. Никога преди не беше влизала в централната сграда. Високите тавани и големите прозорци, през които струеше светлина, някак я потискаха. Чувстваше се толкова малка и незначителна, като агне, изгубено в масата на цяло стадо на водопой. Залата беше пълна с чинове. Учениците заемаха местата едно по едно и всеки гледаше да не е най-отпред, въпреки че от очите на квесторите със свръхестествени сили не можеше да се скрие много. Инари седна пред Рей. Тя му беше обещала, че ще помага, ако може, и това беше най-добрият начин. Ако беше до него, щеше да събуди прекалено голямо подозрение, а така само един бърз негов поглед щеше да бъде достатъчен за прочитане на отговорите.

Когато всички заеха местата си и шумът започваше да се усилва един мъж с парадно облекло и герб на Академията се изправи на подиума и с няколко силни почуквания с дългата си тояга по пода привлече вниманието към себе си. Приказките секнаха и учениците – малки и големи – обърнаха очи към оратора.

- Добре дошли на писмената част на изпита! – тържествено обяви той. Усмивката му контрастираше ярко с изплашените лица на 15-16-годишните кандидати за членове на армията. Имаше само четирима по-големи, които бяха единствените в залата с ясна представа затова какво искат да направят със силата, която получават. – Ще получите само един въпрос, на който трябва да отговорите с не много дълъг текст. Имате 30 мин., за да го направите. Ако се опитвате да преписвате, бъдете сигурни, че нашите квестори ще ви хванат. Те са сред вас. Не знаете дали човекът, който седи до вас, не е преоблечен учител. Така че, разчитайте на собствените си сили! На масите има хартия, пера и мастило. Въпросът е: Какви са начините да откриете и обезвредите един демон от трети клас? Успех!

Ораторът измагьоса дървен стол, на който седна. Работата му беше приключила. Инари веднага хвана перодръжката и започна да дращи по хартията. Беше прочела достатъчно книги по въпросите за демоните и начините за справяне с тях. Писмената част на изпита не представляваше трудност за нея, но Рей не се справяше така добре. Той беше прочел материала отгоре-отгоре и имаше най-обща представа от въпроса. Надяваше се, че ще може със собствени сили да мине напред. Не го притесняваха дегизираните квестори, но вътрешното му чувство казваше, че трябва да се опита сам. Инари нямаше винаги да бъде до него, за да му помага със знанията си. Двамата скоро щяха да се разделят. Той нямаше да може да я защитава от опасностите, които я чакаха по пътя й. За малко пътищата им се бяха пресекли, но не, за да се слеят завинаги. Той имаше своята мисия да намери брат си и да го спре в егоистичните му пориви за сила и власт, а тя трябваше да тръгне на пътешествие по света като оръжие на свещениците.

Съвсем бързо Инари беше готова с въпроса си. Тя избута изписаните листове настрани, за да може Рей да препише, ако не се сещаше нещо. Той дори не ги погледна. Искаше да се справи съвсем сам. Ако се провалеше и не преминеше напред, щеше да опита отново. Макар че искаше по-бързо да успее и да придобие сила, за да може да победи брат си, не биваше това да става за сметка на чуждите знания. Оттук нататък щеше да бъде сам и трябваше да може да се справя. Ако един писмен изпит го спираше, какво оставаше за човек, тренирал с години уменията си?

- Времето свърши! – обяви ораторът. – Моля, предайте ми изпитните си въпроси. След час ще бъдете уведомени дали сте преминали писмената част и ще бъдете разпределени в групи за по-нататък.

Кандидатите се наредиха на дълга опашка и един по един предаваха работите си. Някои от тях се оцветяваха в червено – знак, че е имало преписване. Инари преглътна. Тя не знаеше, че Рей не бе погледнал в листа й. Когато той предаде и нищо не се случи, тя въздъхна облекчено и с усмивка на уста излезе от сградата. Дворът отново се пълнеше с хора, обсъждащи как е минала писмената част. Някакви госпожици се подбутваха и хихикаха, злорадстваха над тези, които бяха хванати в измама.

- Рей, защо не преписа?

Това беше първото нещо, което Инари каза след началото на изпита.

- Реших, че трябва да се справя сам. Ако не мина писмената част, пожелавам ти успех, кръщелнице. Ти си тази, която има истински важната мисия. Единствено ще съжалявам, че няма да мога да бъда с теб и да ти помагам.

- Няма да бъдеш вечно до мен. Надявам се все пак всичко да е наред.

- Ще бъде наред, Аврора. Нека сега имаме малко търпение и изчакаме резултатите. Ако великата Ксаня е решила, че сега е моментът да се изправим заедно срещу това предизвикателство, ще съм преминал напред.

Шейсетте минути чакане се сториха на Инари цяла вечност. Рей гледаше в пространството и не отговаряше на въпросите й, сякаш се беше пренесъл в някакъв свой свят. Може би се молеше, макар че до сега не беше показвал силна вяра в богинята. Очите му бяха замислени и тъжни, отправени към слънцето, закрито наполовина от тежките сиви облаци. С всяка изминала минута времето се разваляше все повече и повече. Със сигурност щеше да завали, а когато започнеше, нямаше да спре с дни. Такава беше природата на месеца – люта и постоянна. Вятърът беше утихнал съвсем, точно като пред буря, а трибуните вече бяха съвсем празни. Тежкият мирис на колендро предвещаваше продължителен проливен дъжд. Притеснените младежи сновяха из двора и обсъждаха това, което бяха написали. Някои се бяха побъркали до такава степен, че си скубеха косите или плачеха свити до някоя стена. Преподавателите наблюдаваха всичко от разполовената сцена и от време на време слизаха, за да помогнат на някои от кандидатите, които не можеха да издържат на напрежението, да си тръгнат.

Когато уреченото време дойде, директорът се покашля шумно, излезе напред близо до ръба на своята половина от подиума и се провикна:

- Скъпи ученици, резултатите от писмения изпит са готови!

Като по команда всички притихнаха. Инари и Рей отправиха погледи към говорещия, а пръстите ръцете им от само себе си се сплетоха. Не се пуснаха. И двамата имаха нужда от подкрепа, която само един на друг можеха да си дадат.

- Тези, които не можаха да дочакат резултатите, автоматично отпадат. – обяви директорът. – Проверката на работите ви беше направена още преди половин час. Това беше тест на вашата психика. Поздравления на всички, които издържаха. Сега ще прочета имената на всички, които продължават нататък, по групи. От всички 50 участника останаха само 21. Затова ще сформираме седем отбора от по трима души.

Директорът започна да вика по тройки издържалите. Рей силно стисна ръката на Инари, докато тя не изпищя от болка и не се дръпна рязко.

- Какво правиш!? – извика тя, разтривайки дланта си.

- Извинявай, просто съм нервен. – смотолеви той и отново се заслуша в имената, които се обявяваха. Точно сега не му беше до справяне с неловки ситуации.

- Нека при мен заповядат Рей Санджин, Аврора Шанг и Мариана Нелис, отбор номер пет!

Погледът на Инари светна, а краката й сякаш сами заподскачаха. Рей беше успял, при това без никаква помощ. Тя се хвърли на врата му и го прегърна силно, колкото можа.

- Честито! Ти успя, браво!

Той я хвана през кръста, вдигна я и я завъртя във въздуха, само за да я накара да млъкне. Когато я пусна, тя беше толкова замаяна, че без да възразява се остави Рей да я подкрепя по стълбите към сцената, където съотборничката им вече ги чакаше. Директорът закачи на дрехите им по един платнен знак с избродирана петица, здрависа се с тях и продължи нататък към следващата тройка.

Когато обявяването приключи, на сцената имаше седем групички, които очакваха по-нататъшни инструкции. Дворът съвсем се изпразни. Отпадналите от първата част на изпита също си тръгнаха. Под натежалото сиво небе останаха само Новосформираните отбори, директорът и седем други мъже с ризници и тежко бойно снаряжение.

- Първо искам да поздравя всички, които стигнаха до тук. – каза вече по-тихо най-важният човек в Академията. – Вие сте най-елитните ни ученици тази година и се надявам всички да стигнете до края. Запомнете: Не се конкурирате за определена бройка места. Много ми се иска след няколко дни на същото това място да дам точно 21 дипломи, но това не зависи само от мен. Вие трябва да ги заслужите. Сега ще ви обясня как да направите това. Задачата ви ще бъде да откриете и убиете един демон от трети клас. След като сте издържали писмената част предполагам, че знаете как да го обезвредите. Към всеки отбор ще има по един квестор. Разбира се, той ще стои настрана, освен ако някой не се рани толкова фатално, че другите не могат да му помогнат. В Сантиния не практикуваме изпити, които могат да убият бъдещите ни воини още преди да са се впуснали в истинска битка с неприятеля.

Седмината, облечени като за война, пристъпиха напред, поклониха се почтително, всеки на своя отбор, и безмълвно слязоха от сцената. Качиха се на конете си и препуснаха в посока гората.

- Това са квесторите. Те ще ви следят, но вие няма да ги виждате. Няма да се месят в отношенията помежду ви, няма да коментират. Дори може да забравите, че съществуват. Правила няма, стига да хванете демона и да го убиете. Ако един човек от отбора ви отпадне, другите двама продължават сами. Вие сте група и си помагате, но сте и самостоятелни единици. Един не може да спре всички останали. – последва кратка пауза. – Е, вече може да тръгвате. Имате три дни да се справите със задачата си. Демони има достатъчно. Гората ще е отцепена, така че няма да нараните никого. Успех!

След като обясни на участниците всички подробности, директорът каза отчетливо няколко думи на староелфически и изчезна.

- Магия за телепортация. – вметна Инари, сякаш изобщо не беше впечатлена от техниките му.

- То хубаво е магия за телепортация, мила ми кръщелнице, но ние не я можем и другите групи вече тръгнаха. Мисля, че е време да се размърдаме. – подкани двете дами Рей.

- Бързата кучка слепи ги ражда. – отбеляза Инари и престорено бавно тръгна да слиза от сцената. Мариана стрелна един убийствен поглед към единствения кавалер в групата и тръгна след Аврора.

Три часа по-късно отбор номер пет вече се намираше в гората на Холанар и търсеше подходящо място за лагер. През студените месеци се свечеряваше рано. Затова тримата бяха решили да навлязат възможно най-навътре в гората без да търсят никакви демони. Ако бяха гладни, те щяха да ги намерят. Рей водеше групата.Той познаваше месността като дланта на ръката си, защото беше ловувал в нея много пъти преди да се запише в Академията. Двете жени с присъщата им пълна липса на ориентация се чувстваха изгубени. Белокосият им спътник нарочно ги беше превел през най-сложния маршрут, за да избегне опашки. Знаеше, че никой от собствения му отбор нямаше да го атакува в гръб, но това не можеше да се каже и за останалите. Дори и да не се конкурират, хората си завиждат. Рей добре познаваше човешката природа и с право се пазеше. Само с поглед беше успял да изучи Мариана – не повече от 20 годишна, мила и невинна с идеалистични виждания за света. Не изглеждаше много силна и като оръжие носеше само една кама. Беше им казала, че се занимава с въздушни магии. Способностите й можеха да бъдат доста полезни на отбора. Инари щеше да има нужда от малко попътен вятър за стрелите си. Все още не беше достатъчно добра с лъка и ако изникнеше дори малко насрещно течение, нямаше да може да улучи дори близо до целта си.

Небето светна за миг и отдалеч се чу гръмотевица. Дъждът приближаваше и щеше да пристигне над гората през нощта. Рей разбра това само по разстоянието между светкавицата и гърма. Не бяха стигнали до перфектното място за лагер, но трябваше бързо да си направят заслон. Иначе рискуваха да се измокрят и да настинат, а Инари беше казала, че магия за лекуване на грип няма.

- Дами, време е да си направим лагер. – обяви той и пусна на земята раницата, която носеше. Жените последваха примера му. Тримата общо нямаха много багаж. Носеха оръжия, въжета огниво, одеяла и дрехи. Палатката, която Рей и Инари си бяха приготвили преди да тръгнат оставиха още преди началото на изпита, за да не им тежи. Решиха, че сами ще си направят навес от клони и листа.

- Колко време ще останем тук? – попита Мариана.

- Поне до сутринта. Трябва да си починем. – започна да обяснява Рей, вживявайки се в ролята си на лидер. – Аз ще построя заслон, а вие е може да потърсите сухи дърва за огън или нещо за ядене.

- Ако запалим огън, няма ли да ни открият лесно?

- Точно така, Мариана. Другите отбори не са ни конкуренция. Все още е твърде рано да се пазим от тях. Параноята, че в гората няма достатъчно демони за всички, ще ги хване чак след ден. А що се отнася до нашите мишени от трети клас – няма да е лошо да ги привлечем. Рано или късно ще ни се наложи да се бием с някоя от тях. По-добре да е рано.

- Имаш логика, Рей. – със задоволство потвърди идеята на кръстника си Инари. – Знаех си, че не си глупав, а само мързелив. Ако упражняваш ума, също толкова, колкото и тялото си, ще станеш велик воин.

- Така казваше и баба. – подметна той иронично. – Започваш да ми приличаш на нея твърде много. – За майка си не смееше да споменава. С нейната памет никога не се шегуваше.

Така и направиха. Двете жени се разделиха и тръгнаха на различни посоки. Инари търсеше дърва, а Мариана – някакви плодове или ядки като най-вероятно щеше да намери последните в някоя катерича хралупа. Краят на студения сезон не обещаваше гостоприемна гора с много вкусотии, така че тримата трябваше да се задоволят с това, което намереха. Рей започна да строи заслон като с меча с режеше по-яки клони, най-вече борови и големи листа от вечнозелени широколистни дървета, които бяха характерни за този район на Сантиния. Докато работеше, той си тананикаше весела мелодия, позната му още от детството: „Леко, леко, по пътеката ний вървим и над гората в миг ще прелетим…”

Не далеч се чу женски вик. Рей, улисан в работата си, мигом се сепна и тръгна натам. Щом стигна до мястото, страхът, че това е някоя от съотборничките му, се потвърди. Някакво същество, изправено на два крака, с дълга кална черна козина и исполински ръст, беше хванало с огромните си нокти Мариана. Младата жена се съпротивляваше яростно, но огромният звяр дори не й обръщаше внимание. Тя сложи ръцете си върху огромната му длан и извика:

- Лорр!

Въздухът около китките на магьосницата се сгъсти и се изстреля в концентрирана струя срещу противника, ала за него това бе само погъделичкване. Рей извади меча си и тръгна да го атакува. Не знаеше с какво точно се сблъскваше, но предполагаше, че бе един от демоните, които трябваше да убият. Ако сега се справеха с него, изпитът им щеше да приключи и нямаше за какво повече да се тревожат. Мъжът заби острието си в крака на съществото толкова дълбоко, колкото силите му позволяваха, само че демонът дори не му обърна внимание, все едно го беше пробола клечка за зъби.

От храстите се чу шумолене и Инари се претърколи в краката на кръстника си.

- Не знам как си взе писмения изпит, но ако помниш, демоните от трети клас имат изключително дебела кожа на краката. Ако искаш да ги победиш, трябва да се качиш по-нагоре.

Самоуверената бъдеща свещеничка извади една стрела от колчана си и се прицели към главата на демона. Рей се опита да я спре, но не можа. Тя бе много бърза. Вятърът от поредния безуспешен опит на Мариана да се освободи отклони стрелата, която се заби доста далеч от целта. Нямаше време Инари тепърва да се упражнява в стрелба. Белокосият мъж изтръгна лъка от ръцете й и стреля право в окото на демона. Той изви от болка и по-скоро заради изненадата от успешния опит на „трите малки човечета” пусна Марияна. Тя падна на земята и не помръдна. Инари веднага коленичи до тялото й, постави ръцете си на челото и пъпа й, затвори очи и каза:

- Уст ушар.

Ръцете й отведнъж посиняха и ноктите й леко засветиха. На челото й се появи една от древните руни на Ксаня, която примигваше често. Рей се прицели отново в демона, но с два скока той вече се беше изгубил в гората и никой не можеше да го догони.

- Рей, няма да успея. – каза с разтреперан глас Инари. – Падна много зле.

- Какво ще правим тогава, Аврора?

- Може би е най-добре да я отведем в града. Ще се опитам да я поддържам, докато стигнем и после ще се върнем. Директорът не е казал, че се проваляме на изпита, ако напуснем гората, нали?

- Не се притеснявай, ще успееш. Знаеш, че ни наблюдават. Ако се случи нещо, ще отведат Мариана. Винаги, когато казваш, че няма да се справиш, всичко минава добре. – опита се да я окуражи Рей, макар че сам не си вярваше. – Нека я пренесем до заслона. Ти ще се грижиш за нея, а аз ще се справя с останалото.

Инари кимна леко, постави ръка пред носа на Мариана и се успокои, когато усети малко по-стабилно дишане.

- Само пази врата. Може да е счупен. – напомни му тя. Тръгна след него без да отделя ръце от съотборничката си. Имаше чувството, че престанеше ли да й дава енергия, щеше да я изпусне.

Въздушната магьосница не даваше никакви признаци на живот, освен повърхностно дишане. Рей я сложи върху купчина листа, които беше натрупал като килим под навеса. Инари извади карирано одеяло от чантата, с която разполагаше и уви с него тялото на пострадалата. Застана до него и продължи с лечебните си магии, докато белокосият мъж довършваше покрива. Не беше имал време да направи достатъчно голям навес и за тримата. Затова се постара да изгради защита за ранената и нейната лекарка, а пък той можеше да изкара и на открито. Нямаше да му бъде за пръв път.

Слънцето окончателно се скри зад хоризонта. Бледата луна едва се показваше иззад облаците, нависнали от вода. Започна да ръми. Ситни капчици роса падаха по земята, после ставаха по-големи и по-големи. Като бурна река падаха от небето, за да напоят земята и да отмият малкото останал сняг, да удавят старото и помогнат на новото да се издигне.

Дъждът шибаше яростно големите листа на дърветата. Пръстта се беше превърнала в лепкава кал, а мълнии се сипеха по земята, палейки гората. Инари се беше свила на топка под малкия заслон и само сините й очи се подаваха изпод купчината дрехи, с които се беше завила. Погледът й неспокойно се въртеше наляво-надясно. Следеше Мариана и Рей, който крачеше между две дебели дървета и си мърмореше нещо. Дрехите бяха полепнали по тялото му, а от косата му се стичаха вадички.

- Ела при мен. – каза тя. – Няма никакъв смисъл да стоиш под дъжда.

- Няма достатъчно място. – отсече той и седна до едно дърво близо до двете жени. Калта сякаш му направи удобно местенце, а клоните ни най-малко не спираха потока от небето.

- Ще ти направя. Аз съм мъничка, ще се поберем.

- Мариана е зле. Трябва й пространство. Добре съм си така. Ти се грижи за нея, а аз ще ви пазя.

- Вече наистина си мисля, че си изгубил разсъдъка си. – с голяма доза съжаление в гласа каза Инари. – За да можеш да ни пазиш, трябва да си здрав. Ако останеш още малко в този порой, до сутринта ще се разболееш и няма да можеш да станеш.

- Значи имам време. Докато слънцето се покаже, ще изминат поне няколко часа. До тогава можем да приключим с изпита.

- Ти си луд, луд! Мариана не е в състояние дори да се движи, а ти искаш да преследваме демони посред нощ. Да не би да мислиш да тръгваш сам?

- Ако можех, щях. Само че сам няма да се справя с такова огромно нещо. Ще трябва да ми помагаш, колкото и слаба да си, дори да нямаш нито една нападателна способност. За разлика от мен ти четеш книги. Я ми кажи знаеш ли с какво можем да привлечем демон от трети клас?

Инари се надигна и откри глава. Ясно беше, че нямаше да спи тази вечер, а легнала не й беше удобно да мисли. За момент погледът й се зарея някъде в пространството и настъпи тишина. Само вятърът брулеше клоните на дърветата.

- Листа от шимених. – проговори най-накрая тя. – Трябва да ги стрием и да ги разпръснем около мястото, където искаме да привлечем демона. После ще направя ритуал за призоваване и готово. Вместо да го търсим, той сам ще дойде при нас.

- Добре тогава! – възкликна ентусиазирано Рей и скочи на крака. Ботушите му потънаха до половината в калта, но той не забеляза. – Добре че наоколо е пълно с това растение.

Белокосият набързо откъсна няколко големи листа от близкото дърво и победоносно ги връчи на Инари. Бъдещата свещеничка ги пое и въздъхна. За този ритуал беше чела само в книгите, но никога не го беше прилагала на практика. За него щеше да чете още много,когато постъпеше на обучение в храма на Ксаня. Макар че можеше да не успее, трябваше да опита. Това беше шансът и на тримата да минат изпита. На сутринта вече щеше да е твърде късно. Рей вече беше болен и щеше да отслабва с всеки следващ час, а Мариана дори не можеше да се движи. Какво можеше да направи една лечителка срещу огромен демон сама? Нищо. Сега или никога трябваше да го победят заедно.

Инари излезе от заслона и веднага усети как дъждът я атакува с пълната си сила. Почувства се така, сякаш някой беше изсипал цяла кофа вода върху главата й. Шляпайки в калта, тя застана на двайсетина метра от мястото, където лежеше Мариана, и започна да къса листата. Вървеше бавно и пускаше по малко от парченцата, които вятърът разнасяше, а дъждът – зариваше в земята. Когато очерта пълен кръг, тя застана в центъра му и изпъна ръце нагоре. Допря китки плътно една до друга и с длани оформи чаша. На древния език на елфите започна да реди благозвучно заклинание. Краката й сякаш бяха приковани към земята, а тялото й правеше изящни кръгове. Рей я гледаше внимателно и с поглед следеше всяко нейно движение. Образът на мократа до кости свещеничка се запечатваше в съзнанието му навяваше порочни мисли и само фактът, че скоро на поляната щеше да се появи демон, го възпираше от това да се отдаде на породилото се желание.

Думите, които Инари редеше една след друга, започнаха да се размиват и преливат. Гласът й се усилваше, а вятърът сякаш се завихряше в кръг около нея. Рей усети, че моментът настъпва. С един удар трябваше да повали демона, още преди да е разбрал какво му се е случило. Той изтича до навеса и оттам взе лъка на Инари. С меч нямаше да може да достигне главата на съществото, което щеше да се появи. Приготви си една стрела и опъна тетивата. Оръжието му беше доста неудобно, защото беше твърде малко за него, но трябваше да се справя, с каквото разполагаше.

- Сега! – изкрещя Инари и Рей видя как тя скача настрани от кръга и пада в калта.

Изпод земята се появи един демон с размери два пъти по-големи от тези на предишния, от челюстите му се стичаше прясна кръв, а вонящо разкъсано месо висеше от зъбите му. В очите му се четеше желание за убийство и пълно умопомрачение. Рей се прицели високо и пусна стрелата. Тя се заби в рамото на демона – грешна първа стъпка. Съществото се разгневи и замахна към първата фигура, изпречила се пред погледа му – Инари. Той я зашлеви и няколко дълбоки рани в корема й се появиха. Кръв изблика от тях на спокойни струи. Белокосият веднага се спусна да й помага, но тя го спря с жест. Демонът се готвеше да удари и него. Той вдигна меча си и прободе дланта му. Съществото изрева и насочи вниманието си изцяло към Рей. Инари прегърна корема си с две ръце и каза:

- Усса уст ушар. – този път цялата засвети в синьо и постепенно започна да се свива като дете в майчината утроба.

Докато жената се опитваше да поправи част от щетите, които й бяха нанесени, кръстникът й се биеше ожесточено с демона. Вече беше получил тежка рана в дясното рамо и не можеше да изпъва добре тетивата на лъка, макар че не беше стегната. Чудовището сякаш вземаше надмощие, когато вятърът изненадващо смени посоката си. Мариана беше дошла в съзнание и се опитваше да помогне.

- Стреляй! – викаше тя. – Аз ще насоча стрелата ти право в окото му и той ще падне!

Рей нямаше време да мисли, просто изпълни заповедта. Не знаеше как е успяла въздушната магьосница да се надигне или да проговори, не го и интересуваше. Важното беше, че му се предоставяше нова възможност. Той се прицели в главата на съществото и пусна поредната си стрела, която щеше да стигне едва до гърдите на звяра.

- Су’ако фаланни! – изкрещя Мариана и концентрирана въздушна маса се изстреля от устата й, поде стрелата и я запрати в окото на противника.

Демонът, изненадан от удара, се завъртя на един крак, подхлъзна се в рохкавата кал и падна на земята. Рей само това чакаше. Не се поколеба и се нахвърли върху него с меча си като го заби право в сърцето. В яростта си той продължи да промушва мъртвото тяло, докато не усети една здрава мъжка ръка на рамото си. Беше квесторът, който му казваше, че отборът му беше приключил успешно задачата. Белокосият изми оръжието си на дъжда и го прибра. Двамата със служителя от Академията взеха на ръце ранените жени и ги занесоха в болницата, където щяха да се погрижат за тях.

---

[1] Рей – сезонът на студа. Името на този сезон е малко метафорично, защото за истински вълчи студ, който ние познаваме, много рядко може да се говори. Времето е мъгливо, много дъждовно и често пада слана. Температурите са ниски, понякога дори под нулата, но странно защо снегът е рядкост. Захладняването не става постепенно, както затоплянето, а сякаш изведнъж температурите удрят ниските стойности.